Голото тяло през Ренесанса от гледна точка на неоплатонизма

Какво е влиянието на неоплатонизма в изкуството 

от времето на Ренесанса?


Неоплатонизмът е философско течение, което в средата на III век възражда идеите на Платон, но също така синтезира и логиката на Аристотел, питагорейството, орфизма, постулатите на египетската религия и индуистката философия. 


Във времето могат да се разграничат 3 форми на неоплатонизма. Античният неоплатонизъм би могъл да се определи като космологичен, Средновековният - като теологичен, a Ренесансовият - като антропоцентричен. 

Неоплатонизмът през всяка една епоха е изключително тясно свързан с изкуството. Неоплатониците представят всичко духовно, максимално конкретно, осезаемо - картинно или пластично. За тази цел философията, както и изкуството на неоплатонизма си служат с образния език на митологията.

Въпреки че стъпват върху една и съща основа - философията на Платон, Античният, Средновековният и Ренесансовият неоплатонизъм предлагат различни интерпретации на темата за човешкото тяло


Античният неоплатонизъм в лицето на Плотин представя човешкото тяло като затвор или "гробница" за душата, защото я отдалечава от идеалната ú свободна същност. 

През Средновековието продължава тенденцията към все по-негативни конотации на плътта. Плътта е греховна материя, въплъщение на дявола. Тя обгръща човека и повлича всеки негов духовен порив към низините на животинския нагон. 

Едва Ренесансовият неоплатонизъм помирява душа и тяло, дух и материя, абстрактна идея и сетивен образ. Ренесансът реабилитира материалното, телесното и му придава нов смисъл като проекция на духовното и възвишеното.


Неоплатонизмът преживява особен разцвет по времето на италианския Ренесанс. През 1462 година видният италиански неоплатоник, преводач на трудовете на Платон - Марсилио Фичино създава „Платоновата Академия” в една от вилите на Медичите край Неапол

Марсилио Фичино възпитава художествения вкус и естетическия усет както на меценатите на изкуството, така и на творците от своето време. Може да се каже, че неоплатонизмът през Ренесанса се превръща в една изключително влиятелна естетика на изкуството


Така, въпреки че черпи от един общ извор на вдъхновение - естетиката на неоплатонизма, ренесансовото изкуството във Флоренция и във Венеция развива два коренно различни аспекта от тази философия

В своята статия „Слепият Амур” Ервин Панофски пише: 

Ако Флорентинското изкуство се основава на рисунката, пластическите построения, тектоническата структура, то венецианското изкуство има за основа общата атмосфера, изобразителната сочност и музикалната хармония. Флорентинският идеал за красота намира отражение в гордата статуя на Давид от Микеланджело, венецианският идеал- в образа на отдъхващата си Венера”.


Влиянието на неоплатонизма върху ренесансовото изкуството става особено видимо при сливането на голото тяло като обект на изкуството с митологичната тематика

Антонио Полайоло поставя началото на митологичния сюжет в ренесансовото изкуство, но той достига своята връхна точка в творчеството на Сандро Ботичели


При Ботичели за пръв път откриваме онази характерна за неоплатонизма трактовка на митологичния сюжет, според която всеки митологичен герой е своеобразна персонификация на определена философска идея

По повод картината „Пролет” на Ботичели, Марсилио Фичино пише до видния меценат от рода на Медичите, Лоренцо Великолепни: 

„Лоренцо, трябва да спреш очите си на Венера. Тя е humanitas- нимфа с превъзходна хубост, родена от небето и повече от всички други, възлюбена от бог във висините”


Картина "Пролет"

Източник: bg.wikipedia.org


В неоплатонизма образът на Венера е основополагащ. Тя е символ на любовта и красотата. Творчеството на Сандро Ботичели въплъщава в най- пълна степен идеята на Марсилио Фичино за Venera Humanitas. Тя е синтез на Платоновата идея за съществуването на две Венери: Venera Coelestis (Небесна Венера) и Venera Naturalis (Земна Венера)

По думите на Фичино, Venera Humanitas е любовта между хората - тя води към знанието и добродетелта. Въплъщава в себе си както божествената така и земната любов. Според него, любовта е желание за красота, а красотата е присъща само на душите, на телата и на звуците. Красотата на душите може да се познае чрез интелекта, тази на телата - чрез зрението, а тази на звуците - чрез слуха. Така Марсилио Фичино всъщност обединява в своята философия антиномиите - земно и небесно, чувствено и интелектуално, рационално и сетивно. 

Силно повлияни от философията на Фичино, картините на  Ботичели „Пролет” и „Раждането на Венера” всъщност представят двата аспекта от образа на Венера. „Пролет” представя идеята за земната любов, докато „Раждането на Венера”- за небесната.


Картина „Раждането на Венера“

Източник: bg.wikipedia.org


Още една картина на Ботичели, повлияна от неоплатонистичната естетика, представя темата за любовта - „Венера и Марс” (3). В основата на картината лежи неоплатонистичната идея за безпрекословното преимущество на любовта над войната или господството на Венера над Марс. На преден план е изнесен смисловия и емоционален контраст между двете полуголи фигури-символи: гордо бдящата Венера и заспалият бог на войната - Марс.


Venus and Mars, c 1485. Tempera and oil on poplar panel. National Gallery, London

Източник: en.wikipedia.org


След Ботичели, при все по-засилващото се влияние на неоплатонизма в изкуството се наблюдава тенденцията към масово възпроизвеждане на митологични теми. Образът на Венера и изобразяването на голо женско тяло стават особено популярни в репертоара на венецианските художници от периода на Високия Ренесанс.


Джорджоне - един от първите представители на венецианския зрял Ренесанс, предлага една своеобразна интерпретация на образа на Венера в своята картина „Спящата Венера”

Giorgione - Sleeping Venus

Източник: bg.wikipedia.org


При Ботичели богинята на любовта е представена гола, но с известна степен на условност и е в контекста на античните митове, при които водеща е символиката, а не еротичната подплатеност на образа. При Джорджоне голото тяло на Венера е изобразено с подчертана чувственост, без всякакви аксесоари и драперия. Венера, представена като гола спяща жена, от една страна е въплъщение на земната, плътска любов, но от друга - тайнствената й, мистична лаконичност носи чертите на Небесната Венера.

Творчеството на Джорджоне оказва изключително силно влияние върху един друг  венециански художник - Тициан.


„Любов земна и Любов небесна“ (1514)

Източник: bg.wikipedia.org


Неговото творчество също отразява основните мотиви на неоплатонистичната философия и най-вече контраста между двете Венери. В своята картина „Земната и небесната любов” Тициан представя двата типа любов, персонифицирани в образите на две жени: едната - богато облечена светска дама, другата - гола женска фигура. Първата въплъщава земната любов, втората - небесната. 

Съгласно средновековните традиции небесната любов се представя от облечена женска фигура, а земната - от гола. Ренесансът реабилитира греховността на плътта и дава една чисто неоплатонистична трактовка на телесното като проекция на духовното. Човешката голота става изразител на възвишеното. 

В творчеството на Тициан водеща роля има именно голата женска фигура, въплъщаваща небесната любов. Той посвещава една голяма серия картини на представянето на тази гола, чувствена, но едновременно с това небесна Венера.


Тициан всъщност създава чувствения образ на т.нар. „donna nuda”, която се появява на границата между портрета и митологичния сюжет, между еротичната илюстрация и високото изкуство. 

Митологичните персонажи, в частност Венерите на Тициан, а и на следващите поколения венециански художници носят подчертано светски характер. Резкият контраст между пищните драперии и голите женски тела повишава степента на чувственост и еротизъм в творбите на венецианците. 

При Тициан изчезва онзи рафиниран, аскетичен митологизъм, свойствен за Ботичели. Характерен за Тициан е не митологичният, а чисто хедонистичният характер на изобразявания обект - голото тяло.

Изкуството на Тициан има много последователи. При следващите поколения венециански художници обаче, се губи онази топла чувственост, характерна за картините му. Тициановият хедонизъм се заменя от чист еротизъм. 


В изкуството на късния венециански Ренесанс се засилват и тенденциите към алегоризъм. Картината се превръща в сложен ребус от метафори, алегории и символи. Ярък пример в това отношение е картината „Венера, Купидон, Глупостта и Времето” на Аньоло Бронзино. Тя изобилства от алегорични персонификации: на любовта - в образа на голата Венера и нейният вечно млад син Ерос; на Ревността - раздиращ се от страдание човек; на глупостта - играещо си с рози, малко дете и на Времето - в образа на брадат старец. 

Bronzino: Venus, Cupid, Folly and Time

Източник: commons.wikimedia.org


В този сложен конгломерат от образи-символи се губи четливостта на творбата. Водещ в случая е еротизмът, който изпъква на преден план в картината. 

Докато през Високия Ренесанс във Венеция, голотата въплъщава сексуалността, еротиката и страстта, то по съвсем различен начин се развива изкуството в Флоренция през този период. Там голата човешка фигура става символ на ренесансовото сливане между изкуство и наука, неоплатонизъм и емпиризъм.

В своите коментари към Платоновия Симпозиум, Фичино пише: 

„Но какво най- сетне е красотата на тялото? Действеност, жизненост, и някаква грация, които блестят от вливащите се в него идеи. Този род блясък прониква в материята не преди тя да бъде съответно подготвена. Подготвянето на живото тяло се състои в следните три начала: ред, мярка и облик.”


Флорентинското изкуство от периода на Ренесанса осъществява на практика тези думи на Фичино.

Леонардо да Винчи е един от най-ярките наследници на неоплатонистичната философия на Марсилио Фичино. Отправна точка за експериментите на Леонардо е голото човешко тяло

Coition of a Hemisected Man and Woman

Източник: commons.wikimedia.org

Следвайки чисто неоплатонистичната теория за архетипната същност на нещата, той изразява тезата, че „Строежът на човешкото тяло възпроизвежда строежа на цялата природа: костите му са скалите, кръвта- океанът, вдишването и издишването - приливите и отливите.” 

По думите на неоплатониците, човекът е микрокосмос. Леонардо го изследва както от научна, така и от философска гледна точка. Той изследва строежа на човешкото тяло по чисто научен път, но под този емпиризъм лежи стабилна философия и идейна подплатеност. 

The Vitruvian Man (c. 1485) Accademia, Venice

Източник: commons.wikimedia.org

Леонардо първи в историята на изкуството изследва пластичната анатомията на човешкото тяло. Дори сексуалният акт, подхранващ фантазиите на венецианските художници с чувствени, еротични образи, за Леонардо е сведен до чистата анатомия. Той е първият художник, който чрез анатомията свързва теорията за пропорциите на човешкото тяло с човешките движения.

Изследванията на Леонардо в областта на анатомията и тези в областта на пропорцията на човешкото тяло въплъщават идеите на неоплатониците за реда и мярката. Чрез реда и мярката той създава облика на тялото. Показателно е, че от огромния анатомичен материал, който изследва, Леонардо успява да изведе своята представа за органичната цялост на човешката фигура. Частите на човешкото тяло са обединени от така наречената през Ренесанса - „Божествена пропорция”. 

По думите на Фичино, така подготвено чрез реда, мярката и облика - тялото достига физическа красота. А за да заблести в него и душевната красота, то трябва да е изразител и на действеност, жизненост и грация. 

„Телесните движения  винаги издават душевните” - пише Леонардо. Тъй като душата изразява себе си в тялото, всяко движение трябва да предава нюанси от душевния живот на човека.

„Дори най-малкият душевен ущърб - казва Леонардо - поражда съответен телесен недостатък, който непременно се издава в произведенията на майстора.” 

Според него - душата твори, подобно на художник, сама за себе си своето тяло. Леонардо изразява неоплатонистичната концепция, че тялото е проекция на душата. Тази концепция не омаловажава значението на човешкото тяло. Напротив, то става основно изразно средство на душата. 


При Микеланджело - другият велик представител на Високия Ренесанс, възвишената чисто неоплатонистична представа за красотата се съчетава със „страха, подхранващ със странна храна голямото влечение към нея.”

Лайтмотив в творчество на Микеланджело е стремежът за изявяване на трагичното начало у човека. Този трагизъм в творчеството на Микеланджело е донякъде исторически обусловен от епохата, в която той твори. 

20-те / 30-те години на XVI век са кризисен период за Флоренция. Устоите на ренесансовата философия са силно разклатени. Неоплатонизмът придобива мрачни краски. Извоюваната от ренесансовия неоплатонизъм хармония между душа и тяло се разпада. Тялото отнова е на път да се превърне в онова, което античният неоплатоник Плотин нарича „затвор”или „гробница за душата”. Изкуството на Микеланджело отразява последните мигове на хармоничното човешко тяло, сляло през Ренесанса материално и духовно, тленно и вечно в едно цяло.

Микеланджеловите фигури сякаш се борят, за да излязат от мрамора, така както духа при неоплатониците се бори да се освободи от материята.


The Statue of David, completed by Michelangelo in 1504

Източник: en.wikipedia.org

Дори и на чисто технологично равнище изкуството на Микеланджело е изкуство на контраста. Той обединява в едно неразчленимо цяло строгия канон на изкуството от класическата античност и динамизма на изкуството от времето на античния декаденс; безстрастните идеи-форми на неоплатонизма и драматично гърчещите се в конвулсии тела на елинизма. 

Самите фигури на Микеланджело също са изградени на принципа на контраста, чрез така нареченото contrapposto - сложно равновесно положение на носените и носещите части в човешката фигура. При Микеланджело движението е изява на борбения, трагичен сам по себе си порив у човека. Човешките тела в творбите му са в отчаяна борба за запазване на извоюваната от ренесансовото изкуство и неоплатонистичната философия, хармония. Ренесансът и неоплатонизмът намират своята смърт в тази борба


Венецианският неоплатонизъм докосва плътта на ниво теми и персонажи. Флорентинският неоплатонизъм моделира човешкото тяло като конструкция. Символично осмислената голота е плодът от съюза между Ренесанс и неоплатонизъм.