Образът на Мадоната в българското изкуство от 20-те години на ХХ век

Българската мадона заема важно място в изобразителното изкуство от 20-те години на ХХ век. Богатството на внушенията, семантичната наситеност, символиката, които този образ носи, неминуемо привличат художници като Владимир Димитров-Майстора, Иван Милев, Васил Стоилов, Иван Пенков и много други. Всички те пресъздават Мадоната многократно в своето творчество. Въпреки индивидуалните особености и различията помежду им, художниците от 20-те години създават един монолитен образ на Българската мадона – плод на сходните им светогледни нагласи и общата им социо-културна среда.

Сират Скитник, Богородица, 1918, гваш върху картон, 43Х65 см, НХГ, София

От една страна, Българската мадона въплъщава в себе си образа на майката, чиято роля е предопределяща за продължението на рода - още повече, че за един народ, който в този момент гради своя национален облик, тя представлява ценност от изключително значение

От друга страна обаче, семантичната наситеност на наименованието – Мадона носи в себе си ясно откроими религиозни конотации

Тези два ракурса, видими дори и в самото словосъчетание – Българска мадона, представят един изключително съществен за 20-те години на ХХ век проблем, а именно - сложната взаимовръзка между националното и религиозното в литературата, изкуството и философията от периода.


Иван Милев, Разпятие, 1923 г.

Възраждането на интереса към християнската образност е част от цикличните връщания към родното, характерни за различни сфери от българската култура по протежението на целия XX век. Християнските архетипи, част от които е и образът на Божията Майка – Мадоната,  имат свойството да се преповтарят във времето, попадайки в различен исторически и смислов контекст.

Културно-историческия контекст, в който образът на Българската мадона се разгръща в изкуството от 20-те години е изключително сложен. През междувоенния период в България се осъществява радикална промяна не толкова на религиозните настроения, колкото на самата идея за религия. Преосмисля се значението й като фактор в социалния живот на нацията. 

Важно е да се отбележи, че периодът далеч не е еднороден, напротив – той е разнолик и многообразен. 

картина на Иван Милев

Първите години след края на Първата световна война бележат тотално отрицание на довоенните ценности, задълбочава се кризата в религиозното съзнание на българина. Гео Милевото „Долу Бог!” става лозунг на епохата. „Християнството не може вече да стане основа на обществено движение, годно да изкара човечеството от днешната дълбока криза, пише известният български философ от първата половина на ХХ век – Димитър Михалчев. 

Ако във времето непосредствено след Първата световна война доминират, най-общо казано, богоборческите настроения – напълно обясними на фона на тоталната разруха и резигнацията в обществото, то от средата на 20-те години настъпва поврат към религиозността, но в повечето случаи не към традиционното за българина православие, а към една различна, адекватна на духа на времето, национално ориентирана религиозност


Преживяването на националната катастрофа, след първоначалното стъписване и униние, оказва мобилизиращ ефект върху значителна част от родните интелектуалци. Идеята за нов национален подем – аналогичен на възрожденския, става все по-популярна. Основните предпоставки за това са постигането на собствена културна идентичност, както и преосмислянето на ролята на интелигенцията - бъдещият двигател на очаквания национален подем. 

Един от първите, които започват да говорят за Ново Възраждане е Гео Милев. Статията му „Българският народ днес” в списание „Везни” от 1921 г. предшества големия дебат сред българската интелигенция по повод необходимостта от един своеобразен Неоренесанс

Възраждане” става „дума-знаме” на епохата, по известната фраза на Найден Шейтанов. 

Идеята за това Ново Възраждане до голяма степен е повлияна от Руския духовен ренесанс от края на XIX – началото на XX в. или така наречения руски „Сребърен век”.

Общият фокус на религиозно-философските настроения в Русия от това време е новото разбиране за религията и ролята й в различните сфери от живота на човека. Религията е поставена начело на процеса на цялостно социално преображение, водещо до просветление във всички аспекти от живота и заличаване на границите между сакралното и профанното, между Бога и човека. Особено характерни за периода са обръщането към древната културна памет на човечеството, към езичеството и мистицизма

Християнската Църква - пише Бердяев, един от основателите на “новото религиозно съзнание” - не е приела в себе си цялата велика истина на езичеството. За църковно-християнското възраждане е необходимо връщане към старата истина на езичеството, към реализма на Майката-Земя

Отказът от православието в полза на самобитната, национална религия, принадлежаща само и единствено на дадения етнос, е една от характерните тенденции в сферата на религиозното за периода между двете световни войни в България. Засиленият интерес към езичеството, езотеризма и особено към богомилството е знакова тенденция с голямо присъствие в цялостната ни хуманитаристика. Идеята за предстоящия национален подем е особено ярък в изявата си на религиозен възход, който трябва да открои „мистичните възможности на българския дух”.


На фона на кризата в Православието, все по-примамливи за българския интелектуалец стават духовно-религиозните теории на Толстой, Блаватска, Щайнер, Рьорих и много други. Въпреки че теософията има заявено присъствие още в първите години от столетието, междувоенният период, особено началната му фаза, е периодът на разцвет на българския езотеризъм


Докато сложните преплитания между националното и религиозното през 20-те години представят, най-общо казано, културно-историческия контекст, в който се разполага Българската Мадона, то езотеризмът или така нареченият български гностицизъм от този период добавя смислов контекст към нейния образ. 


Като своеобразен ключ към разбирането на духа на времето в този аспект, може да послужи романът на Николай Райнов „Между пустинята и живота”, издаден през 1919 г. Произведението предизвиква бурни реакции не само в Българската православна църква, която отлъчва писателя веднага след излизането на романа, но разтърсва из основи и светския живот в страната.

 

Според Светлозар Игов това произведение е интересен опит да се създаде български философски роман за Исус Христос, който е представен като плод на земна грешна любов и е изразител на еретични и бунтарски тежнения. Безспорно „Между пустинята и живота” е най-противоречивата и философски натоварена книга на Николай Райнов. Текстът е едновременно и интерпретация, и еретичен апостроф на Четириевангелието


картина на Владимир Димитров-Майстора

Авторът осъществява творческите си намерения, оттласквайки се тъкмо от праосновата на Евангелския текст. Използвайки религиозните конотации като опора, Николай Райнов привнася нови смислови значения и говори за съвременността на един по-висш език. Особено важно е третирането на образите в романа – религиозният символ се превръща в архетипен образ. Налице е една индивидуално конструирана религиозна система, в която образите са по-близо до човека, отколкото до Бога

По думите на Едвин Сугарев: 

... архетипът не бива заличаван: той не е просто куха черупка, в която може без болезнени сривове да се влее ново съдържание. Общувайки с текста на Райнов, читателят твърде често бива предизвикан да извика в паметта си познатия му повече или по-малко митологичен архетип, да го съпостави и чрез това съпоставяне да преживее противопоставянето на двата непрекъснато спорещи текста, а следователно и сам да вземе страна в този спор. 

Показателно е, че повод за бурните реакции в обществото става не образът на Иешу – Исус Христос, а този на Мириам – Божията Майка. Десетилетия след ожесточените дискусиите, Николай Райнов дава своя пръв коментар по повод образа на Божията Майка в своя роман: 

Без да са разбрали смисъла на тоя роман, дори и без да са го чели, генерали като Шкойнов и Чараклиев, па дори и министри като Богдан Филов, запитвали бива ли да се позволи юбилейно честване на един писател, който е провъзгласил Света Богородица за блудница... Лично аз такова безобразие в романа си не съм писал. За мене майката на Христа не е блудница, защото Исус Христос е бил един необикновен човек и неговият висок нравствен характер доказва, че той е син на мъж и жена, които са били също нравствено високо издигнати и са се обичали (...) Възмущава ме безобразният догмат за непорочното зачатие. Видя ми се оскърбително за цялото човечество да се допуска твърдението, че всички сме порочно заченати, а само един-единствен избраник на фанатиците е заченат непорочно.


Романът на Николай Райнов е изключително важен за периода на 20-те години, защото добавя един нов аспект към образа на Мадоната, такава каквато са я виждали неговите съвременници. 

През 20-те години на ХХ век, погледът към Мадоната се префокусира. Ако картините, носещи наименованието „Българска мадона” превръщат образа на Божията майка в предводителка и закрилница на родовото начало, то образът на Мириам в романа на Николай Райнов приближава образа на Божията майка до индивидуалното и едновременно с това до общочовешкото

В Православието „иконата на Христос – основа на цялата християнска иконография, възпроизвежда чертите на Бога, станал човек, то иконата на Божията майка изобразява първото човешко същество, което осъществява целта на въплъщението: обожествяването на човека

През 20-те години у нас се осъществява процес, противоположен на този. Християнският символ, достъпен само във възвишените реалии на сакралното, се превръща в архетипен образ, реализуем както в социалния живот на обществото, така и в индивидуалното битие на личността. 




картина на Владимир Димитров-Майстора