Кой е Василий Кандински?
Когато през 1896 г. Василий Кандински се установява в Мюнхен той е на 30 години и е твърдо убеден в намерението си да стане художник. Зад гърба си има университетско образование по икономика и право, етнографски експедиции, директорски пост в голяма печатарска фирма в Москва и отхвърлена престижена преподавателска работа в университета в Дорпат. В Германия го очакват: две годишно неуспешно полагане на приемни изпити в Мюнхенската художествена академия; напрегната работа в търсене на собствен стил, която нерядко води до нервното му изтощение и обвинения в шарлатанство и лудост.
Като вдъхновители на своите работи, рисувани до 1910 г в Мюнхен, Кандински сочи Сезан, който олицетворява за него одухотворената форма и късният фовизъм, в частност Матис-одухотворения цвят. Кандински окачествява работите си от този период като : импресии- преки впечатления от външната природа.
През 1911 г. Кандински заедно със своя съмишленик Франц Марк основават движението”Синият конник” и издават алманах, отразяващ сливането между различните видове изкуства- изобразително изкуство, музика, театър. Творбите от този нов етап от творчеството на Кандински са окачествени от самия него като : импровизации- спонтанен несъзнателен израз на вътрешни процеси. Именно в този период Кандински рисува и първия си абстрактен акварел.
По време на Първата световна война Кандински отново се връща в Русия, но за кратко. Там той основава Института за художествена култура през 1918 г., а през 1920 г. става преподавател в Московския университет. Въпреки опита на Кандински за развитие на художествена дейност в Русия, по това време творбите му са обявени за упадъчни, а самият той е квалифициран като привърженик на „буржоазното изкуство”. През 1921 година Кандински отново е в Германия, за да приеме преподавателска работа, предложена му от Валтер Гропиус- директор на Баухаус. Работите му от този период са определени от самия него като: работи- композиции, образувани от вътрешното състояние на духа. Те са педантично изработени след дълъг процес на скици, ескизи и композиционни решения. Кандински остава в Баухаус до самото му закриване от нацистите през 1933 г. След това той се мести в Париж, където живее до своята смърт- през 1944 г.
Въпреки различните периоди през които преминава в творческия си път Василий Кандински е известен преди всичко като основоположник на абстракционизма. Естествено той не идва на празно място в историята на изкуството. Тази му роля е предварително подготвена от различни фактори от субективен и обективен характер.
Две събития изиграват изключително важна роля за формирането на Кандински като абстракционист именно през този период: Френската изложба в Москва и в частност творбата- „Купа сено” на Клод Моне , и едно Вагнерово представление в Дворцовия театър „Лоенгрин”. От изключителна важност са разсъжденията на Кандински по повод работата на Моне. За нея той пише: „потова време познавах само реалистичното изкуство...изведнъж видях една картина. Че това беше купа сено научих от каталога. Неспособността да я позная ми беше тягостна. Намирах също така че живописецът няма право да рисува така неясно... и установих с изумление и объркване че картината не само завладява, но се запечатва неизлечимо в паметта... несъзнателно се дискредитира сюжетът като неизбежен елемент на картината.”
От обективна гледна точка по това време излизат и някои основополагащи научни трудове, които посвоему проправят пътя, извървян до своята финална точка от Кандински. „Светските проповеди” на Ван дер Велде и „Абстракция и вчувстване” на Вилхелм Ворингер първи повдигат въпроса за абстракцията от теоретична гледна точка. Този въпрос намира конкретно продължение в теоретичните трудове на Кандински и практическа реализация, конкретни отговори в неговите творби.
В своите „Ретроспекции” Кандински сочи и един научен факт, изчистил едни от най- важните препятствия по пътя към абстракцията- теорията за относителността на Алберт Айнщайн от 1905 г.. „Разпадането на атома – пише Кандински- се отъждествяваше в моята душа с разпадането на една цяла вселена ... всичко стана несигурно, всичко се разклати и размекна. Не бих се учудил ако някой камък се разтопеше пред очите ми във въздуха...”
От изключително значение за цялостното възприемане на Кандински като една от основополагащите личност в изкуството на 20 век са неговите теоретични трудове. През 1910 г. Излиза от печат първият теоретичен труд на Кандински -„За духовното в изкуството”. Неговата поява е свързана с навика на Кандински да си записва отделни мисли- навик, датиращ от пристигането му в Мюнхен през 1986 г. „За духовното в изкуството” е плод на 10 годишно несъзнателно нахвърляне на мисли. Тази книга на Кандински има разтърсващ ефект върху изкуството. Тя съпровожда картините му и стимулира дискусии около тях – не винаги в тяхна полза ,защото много от критиците и художниците от онова време не възприемат начина на изразяване на Кандински- и като художник и като теоретик(езикът му е богат на асоциации, метафори, сравнения...). Духовното в книгата на Кандински е сравнено с голям островърх триъгълник, разделен на неравни части. Във всяка част от триъгълника има художници, които движейки се от основата към върха на триъгълника всъщност се движат от материалното към духовното, от формалното към съдържателното , от въпроса „как” към въпроса „какво”. Движението към духовното в изкуството се движи на принципа на вътрешната необходимост на художника. Според Кандински всеки художник трябва да дава израз на онова, което му е индивидуално присъщо, на онова което е присъщо на съответната епоха и на онова, което е пръщо на изкуството по принцип. Кандински съветва художника, който не вижда подражанието като цел на своето изкуство да взаимства от музиката- най- нематериалното, по негови думи, изкуство. От музиката, живописта би могла да почерпи ритъм, математически и абстрактни конструкции, повторение на цветовия/музикалния тон, движението в цвета/тона, мелодичната или симфонична композиция на произведението.
Но в книгата си „За духовното в изкуството”Кандински разглежда преди всичко езикът на формите и цветовете. Съществуват два големи цветови контраста- между топло и студено и между тъмно и светло. Кандински разглежда както физическото, така и психологическото въздействие на цветовете. Жълтото е типично земният цвят, израз на лудостта, буйството, изстъплението; синьото е типично небесният цвят , то е отдалечаващо се от човека, насочено към собственият си център, притежаващо свойството на вглъбяване и затваряне, израз е на покой, но и на печал; зеленото е най- спокойният цвят, израз е на отсъствие на движение и пасивност; бялото е не- цвят, то е израз на мълчание; черното е израз на нищото, на смъртта, на дълбоката печал; сивото е беззвучно, безнадеждно неподвижно; червеното е много живо, подвижно, неспокойно, притежаващо огромна сила и целеустременост; оранжевото прилича на човек убеден в собствените си сили, израз е на добро здраве; виолетовото е болезнена, угасено, печално;
Кандински подрежда цветовете във формата на кръг и го сравнява с змия захапала опашката си- уроборос.
От своя страна формата по дефиниция на Кандински може да бъде ограничение на материалната, реалната образност, но също така и сама по себе си тя може да бъде чиста абстракция.
Съществува сложно взаимодействие между цветове и форми. Острата форма засилва въздействието на острия цвят- пример за такъв тип взаимодействие е жълтият триъгълник, или вглъбяваща форма, например кръгът, съчетана с вглъбяващ цвят, какъвто е синият цвят.
По повод взаимодействието на цветове и форми Кандински дава дефиниция на така наречената скрита конструкция, широко прилагана в неговата практическа художествена работа.
"Скритата конструкция - казва той – може да се състои от наглед случайно нахвърляни върху платното цветове и форми, които също така привидно не се намират в някаква взаимовръзка помежду си, но външното отсъствие на тази взаимовръзка означава тук нейното вътрешно присъствие."
През 1926 г. Кандински издава вторият си научен труд- своеобразно продължение на „Духовното в изкуството”, а именно „Точка и линия в равнината”. Тази книга възниква като резултат от многогодишната преподавателска и изследователска работа на Кандински в Баухаус. В този период абстрактният език на Кандински се геометризира и докато в първата част на творческият си път той разглежда и прилага на практика взаимодействието на цветовете като петна, то в периода, в който преподава в Баухаус Кандински се занимава с точката и линията. Точката според Кандински е най- висшият и уникален съюз между мълчанието и говора”, тя е затворена в себе си, тя е вътрешно най- плътната форма. Линията от своя страна за Кандински е невидимо същество, тя е следа от движещата се точка, следователно е нарушение на нейния присъщ покой. Кандински прави и една класификация на линията, като определя хоризонталата като студена, съответстваща на черния цвят, вертикалата – топла, свързана с белия цвят, диагонала студено топъл- червен, сив или зелен, произволната права е жълта или синя.
В тази своя книга Кандински дава и дефиниция на понятието композиция: тя е вътрешно целесъобразното подчиняване на 1/отделните елементи;2/или на строежа/конструкцията на конкретната цел на живописеца.
Теориите и картините на Василий Кандински не винаги се радват на добри отзиви от страна на критиците и от разбиране от страна на съвременниците си. Въпреки че Кандински твърди че теориите му са извлечени по чисто емпиричен път, някои от наблюденията му са доста спорни, защото са до голяма степен субективно обусловени. Тази трудна обективизация на работите на Кандински се корени и в неговата интровертна психологическа нагласа- свойствена по принцип за абстракционизма. До голяма степен би могло да се каже, че изкуството на Кандински е много по- психологически ориентирано от творбите на сюрреалистите например. То е израз на психологически съдържания не само на ниво образност , но и като формоизграждане и вътрешна обусловеност.
